Всички неща около нас са капчици на Божията любов.

Природните красоти са малките проявления на любовта, които ни водят към великата Любов, към Христа

Радвайте се на всичко, което ни заобикаля. Всичко ни учи и ни води към Бога. Всички неща около нас са капчици на Божията любов. И одушевените, и неодушевените, и растения­та, и животните, и птиците, и планините, и морето, и залезът, и звездното небе. Това са малките проявления на любовта, чрез които достигаме до великата Любов, до Христа. Цветята напри­мер имат своята дарба, учат ни с аромата си, с величието си. Говорят ни за Божията любов. Разпръскват аромата и красо­тата си за праведни и неправедни.

Човек, за да стане християнин, трябва да има поетична душа, трябва да стане поет. Христос не желае до Себе Си „дебелокожи“ души. Християнинът, макар и само когато обича, е поет, живее сред поезията. Поетичните души са тези, които могат да възприемат любовта, полагат я в сърцето си, прегръ­щат я, чувстват я дълбоко.

Възползвайте се от красивите моменти. Красивите мо­менти предразполагат душата към молитва, правят я чувстви­телна, благородна, поетична. Събудете се сутринта да видите царя слънце, излизащ в своята порфира от откритото море. Когато чувствате въодушевление от някоя природна местност, от някоя църквичка, от нещо красиво, не се спирайте, преми­нете отвъд него, преминете към славословие за всички красо­ти, за да почувствате в живота си единствено Красивия. Всич­ко е свято – и морето, и къпането в него, и храната[1]. На всич­ко се радвайте. Всяко нещо ни обогатява, всяко нещо ни води към голямата Любов, всичко ни води към Христа.

Наблюдавайте това, което е направил човекът – къщи­те, сградите, големи и малки, градовете, селата, изучавайте хо­рата, тяхната култура. Питайте, попълвайте знанията си за вся­ко нещо, не оставайте безразлични. Това ви помага за по-за­дълбочено изучаване на Божиите чудеса. Всяко нещо се прев­ръща във възможност да се свързваме с всичко и с всички. Всяко нещо се превръща в причина за благодарение и молитва към Господаря на всичко. Живейте във всяко нещо, в приро­дата, във всичко. Природата е тайнствено Евангелие. Когато обаче човек няма вътрешната благодат, природата не го полз­ва. Природата ни събужда, но не може да ни отведе в рая.

Духоносецът, този, който има Божия Дух, където и да минава, държи ума си в постоянно внимание, целият е очи, целият обоняние. Всичките му сетива живеят, но живеят с Бо­жия Дух. Различен е. Всичко вижда и всичко чува; вижда пти­ците, камъка, пеперудата…

Минава от някъде и усеща всичко, някой аромат напри­мер. Живее във всичко, сред пеперудите, сред пчелите и т.н. Благодатта го прави внимателен. Желае да е заедно с всички.

Ах, какво да ви кажа! Това го изживях, когато на Света Гора ме посети Божията благодат. Спомням си как славейчето раздираше гърлото си сред гората, с криле, изпънати назад, за да има сила. Ах, ах, ах! Да имах една чашка с вода, да му давам да пие всеки път, да утолява жаждата си… Защо славей­чето да дере така гърлото си, защо? Но и то самото се радва на чуруликането си, чувства го, затова и дере гърлото си.

Много ме въодушевяваха птиците в гората. Идете някой ден в Калисия да чуете славеите. Каменно сърце да имаш, ще се разчувстваш. После как да не почувстваш, че си заедно с всички и всичко? Вниквайте надълбоко в тяхната цел. Целта е заложена от техния Творец. Целенасочеността на творението показва Божието величие и Неговия промисъл. При нас, чове­ците целенасочеността, заложена от Бога, се изразява по друг начин. Ние притежаваме свободата, разумната мисъл.

Един ден направих план за това място. Да направя един резервоар между боровете, да сложа едно хранилище от два кубика и оттам да се черпи вода. Тогава славеите, които много обичат водата, ще дойдат, а също и скакалците и мухите…

Веднъж, когато живеех в Калисия, се връщах в манасти­ра след боледуване, а госпожа Мария, овчарката, дойде да ме вземе с магаренцето. По пътя я попитах:

– Госпожо Мария, как ви се виждат красотите, ливадите, цветовете, пеперудите, ароматите, славеите?
– Нищо – казва ми, – нищо няма тук.
– Наистина ли? – питам я. – Май месец и да няма нищо?
– Нищо! – отговаря ми.

След малко срещаме всичко това: цветя, благоухания, пеперуди.

– Е, госпожо Мария, сега какво ще кажеш?
– А, не ги бях забелязала!

Продължавайки, стигнахме до платаните. Славеите там бяха в разгара на песните си.

– Госпожо Мария, ти ме излъга!
– Не – казва ми. – Изобщо не ги бях забелязала!

В началото и аз бях „дебелокож“, не разбирах. След това Бог ми даде благодатта. Тогава всичко се измени. Това се слу­чи, когато започнах да живея в послушание.

Спомням си вкаменилите се дървета, стволовете, които видяхме в Митилин. Съществуват от толкова древни времена. Страшно голямо впечатление ми направиха! И това също е мо­литва, да гледаш вкаменелостите и да славиш Божието величие.

Из книгата: „Старецът Порфирий Кавсокаливит. Живот  и слова”, стр. 313-316. Заглавието е мое

[1] Когато ги използваме, за да прославяме Бога, а не сами по себе си – б. пр.